Търсене

Контакт

 

Skype status




Онлайн справки
за любознателни
и напреднали :)


 

2009-05-20
Ст. Стойков
Българска диалектология

Категория: БИБЛИОГРАФСКИ МАСИВ


 

 Анотацията подготви Манол Станчев

Из „Българска диалектология” от Стойко Стойков,

изд. на Българската академия на науките,

София 1993

При подготовката за издаване на този труд през годините са осъществени няколко корекции, предимно стилистични, отстранени са пропуските при предаване на диалектни думи или техни словоформи (а именно: неточно или пропуснато ударение, неточна диалектна форма). Осъвременени са и някои географски форми. По отношение на диалектното членение то, то е разгледано само в границите на сегашната българска държава. Това се дължи на периодичното редактиране на това изследване и времето на неговото създаване. Като по този начин са били съставяни и публикувани различни карти. Забелязва се категоричния възглед на професора, че в границите на българския език влизат и македонските говори, които споделят всички характерни черти на българската езикова система. И в тази смислова връзка трябва да се отбележи, че към основния текст на проф. Стойко Стойков е прибавена още една глава, написана от Максим Младенов, в която са характеризирани основните диелектни формации от Вардарска и Егейска Македония. Те са разгледани по модела на проф. Стойко Стойков. Търсени са белези, с които той е характеризирал останалите български диалекти. Разбира се налице е и актуализирана библиография за периода 1967 – 1991г., подборна, достатъчно пълна, за да се получи представа за насоките на диалектоложките изследвания през изтеклите 25 години. Тази библиографска справка обхваща публикации от научни издания (сборници, списания, годишници, известия и т.н.). С направените библиографски допълнения и справки, книгата е първостепенен и единствен справочник за проучванията на българските диалекти.

„Българска диалектология” се състои от шест глави. В първата глава са разгледани проблемите свързани с диалектното разчленение на езика и със значението на диалектологията като дял от езикознанието. Втората глава всъщност е основна – посветена е на териториалните диалекти и се състои от три дяла. В нея се разглеждат общи теоретични проблеми за характера, приозхода, и развоя на териториалните диалекти на българския език. Посочени са най-характерните белези на отделните български говори. В заключение са разгледани фонетични, морфологични, синтактични, словообразувателни и лексикални особености на българските диалекти. Третата глава отговаря за социалните говори – обсъжда се мястото и значението на този вид говори в общонародния език. Четвъртата глава е посветена на диалектизмите в литературния език; тази глава е важна от гледна точка на строежа на езика. В пета глава са разгледани по-общите въпроси свързани с проучването на диалектите. Тук са дадени и малки указания за това, как трябва да се събират диалектоложки материали. Шеста глава представлява кратка история на на българската диалектология.

С малък риск от повторение, трябва да се подчертае, че във всяка глава при отделните въпроси и проблеми е посочена обширна библиография, разбира се от диалектоложко естество. Попълнена е библиографията с трудове от периода 1961 – 1967 година като са отстранени грешките и пропуските, посочени от критиката.

Приложението към това издание показва основното диалектно разчленение на българския език, без да се очертават границите на отделните говори. Трябва да се има предвид, че посочените територии на отделните основни диалектни групи са приблизителни. Това изследване се характеризира и с данни, които авторът сам е установил.

Българската диалектология като съществен дял на езикознанието все още не е развита напълн, все още няма цялостно проучване на нешите диалекти, което да даде пълна представа за днешното им състояние. А диалектологията има голямо теоретическо и практическо значение. Проучването и описването на конкретен диалект в отделно селище или група селища е научна работа. Интересът към диалектите на българския език започва да се появява едва през тридесетте години на 19 век, когато се правят опити за цялостното оформяне на българския литературен език. Пръв обръща внимание на българските диалекти Неофит Рилски. Обикаляйки значителна част от българските земи, той практически се е запознал с българските диалекти. Тй смята църковнославянския език за правилен език. Той напълно правилно изтъква, че отделните диалекти пазят български думи, които могат да заместят навлезлите по насилствен път гърцизми и турцизми. Почти едновременно с Неофит Рилски на българските диалекти обръща внимание и руският учен Юрий Венелин, който по време на своето пътуване из България през 1830 г. се запознал с някои техни особености. Венелин например забелязал разлики в употребата на членната форма, в изговора на еровата гласна. На българските диалекти обръща внимание и Христодул Костович Сичан Николов. В предговора на своята „Болгарска аритметика” (Букурещ, 1835) той се спира на редица особености – ятовия изговор като най-важен белег, по който българският език се дели на две наречия – източно и западно. Начало на българската диалектология като научна езиковедска дисциплина поставя руският учен славист Виктор Григорович. От своя страна архимандрит Партений Зографски в статията си „Мисли за болгарскиот язик” изтъква нуждата да се изучат всички български диалекти, за да може въз основа на тях да се изгради единен и общ книжовен език. Българската диалектология обаче стъпва на здрави научни основи с появата на Марин Дринов. Той се занимава с въпроси около българските диалекти и българския книжовен език, изяснява ред особености на диалектите и дава описание на някои говори.

 

 




 

 
 
    Bookmark and Share



Още от категория:   БИБЛИОГРАФСКИ МАСИВ

 

 

 
Изработка на сайта - Idea Studio Ltd.©